В сърцето на една страна, чието минало често надделява над бъдещето, висшето образование в България се представя за елитен институционален стожер – един вид академична република, в която знанието трябва да царува, а духът на младите – да се извисява. На думи. На хартия. На устав. Но когато срежем витрината и погледнем отвъд фасадата от дипломи, церемонии и въображаеми академични постижения, ще открием един тъжен пейзаж: аудитории, пълни с апатия, преподаватели, заседнали във времето, и програми, чиято приложимост е сравнима с енциклопедия от миналия век, заключена в мазето на библиотека без ток.
Университети има, но реално образование – няма
Днес университетите са много. Повече от нужното. Повече от смисленото. Повече от разумното. Превърнати в административни фабрики за дипломи, те функционират по логиката на евтина икономика – колкото повече „продукция“, толкова по-добре за системата. Само че тази продукция – студентите – завършва не с остро познание, а с тъпо недоумение какво всъщност е научила. Ако изобщо.
Разбира се, ректорските речи продължават да бъдат изпълнени с патос. Министрите произнасят оптимистични статистики, сякаш рецитират заклинания срещу реалността. Но между редовете прозира друг текст – онзи, който никой не иска да прочете на глас: образованието се е превърнало в симулация, а институцията, която би трябвало да бъде мозъкът на нацията, страда от хронична мозъчна атрофия.
Дори и най-елементарният въпрос вече звучи като ерес: „Защо всъщност учим?“. Отговорът, уви, не е „за да знаем“, нито „за да мислим“, а най-често – „защото така трябва“. Една чудесна реплика от административната трагикомедия, в която се е превърнала българската академична реалност.
И ако някой все още се чуди дали тази картина е прекалено черна – нека се запита следното: ако един абитуриент трябваше да избере между висшето образование в България и университет в Чехия, Германия или дори Румъния – какъв избор би направил, ако мислеше с главата си, а не със спомените на родителите си?
В този текст няма да спестя нищо. Ще бъркам на дълбоко в гнойната рана. Ще говоря с факти, но и с емоция – защото образованието не е статистика. То е надежда. А когато надеждата бъде превърната в пародия, идва ред на сблъсъка с реалността. Колкото и да боли.
Бележка: От 2025 г. Wealth Bulgaria си партнира с образователната институция Икономически университет – Варна и по-специфично с техния бизнес акселератор. Повече за това и партньорството ни с тях можете да научите в тази публикация.
Демографски срив и емиграция на младите
Каквото и да говорят ректорите, колкото и да се старае министерството да преправя езика на кризата в тон на „стратегическо преструктуриране“, числата не лъжат – а те са безмилостни. Само за десетилетие броят на студентите в България е спаднал с над една четвърт – от 250 000 през 2012 г. до под 183 000 през 2024. И това е само началото. В рамките на няколко години се очаква поредният срив, защото идващите следващи випуски – онези, родени в постпикова демографска тишина – са още по-малко, още по-несигурни, още по-малко мотивирани да останат.
Но цифрите са само симптом. Истинската диагноза е недоверието. Младите не вярват, че висшето образование в България ще им даде нещо повече от административно легитимен пропуск за евтин стаж. Не виждат преподаватели, които вдъхновяват. Не усещат интелектуален заряд. Не чуват езика на бъдещето – само ехото на остарели лекции и препечатани конспекти. Затова отиват там, където образованието не е пародия на знание, а реален шанс за развитие.
Всяка година хиляди българи напускат страната, за да учат в чужбина. Вече над 25 000. И не просто защото образованието в Германия или Холандия е по-добро. А защото е логично. Рационално. Смислено. Там получават не само диплома, а мрежа, практика, перспектива. Тук – получават сесия, канцеларски хаос и обещание, че „някой ден“ с тази диплома може и да се уреди някъде.
И още нещо – онези, които не заминават, все по-често избират да не влизат въобще във висше училище. Те просто виждат, че пазарът на труда вече не е подчинен на дипломата. Работодателите искат умения. Университетите предлагат теории. Между двете зее пропаст, която никой не иска да запълни, защото е по-лесно да се лъжем, че всичко е наред.
А дали тази тенденция може да се обърне? Теоретично – да. На практика – не и при настоящата скорост на разпад. Защото когато една образователна система прогонва собствените си млади хора, тя вече не е реформативна. Тя е изчерпана. И вместо да се крепи изкуствено с кухи стратегии и административен инат, по-достойно е да бъде затворена – за да се освободи място за нещо ново, живо и съответстващо на реалните нужди.
Ценови абсурд: когато „платеното“ образование струва повече от западното
Ако някой си мисли, че висшето образование в България не предлага конкурентно изживяване, то нека хвърли поглед към цените. Защото именно там се крие може би най-абсурдният парадокс на цялата система: университетите у нас се конкурират не по качество, а по нахалство.
През 2025 година платеното обучение в редица специалности достига до 26 690 лв годишно. Да, четете правилно – близо 13 600 евро. Повече от Нидерландия. Повече от Австрия. Повече дори от някои частни колежи в Западна Европа. В страна, в която средната месечна заплата не може да покрие и четвърт от тази такса. В страна, в която над половината млади хора живеят с родителите си, а кредитите за образование все още са митологичен обект, обвит в бюрократична мъгла.
Как се обосновава това? Със странно изчисление – наречено „пазарна цена“, което изведнъж се появи като новата мантра на академичната администрация. Според нея цената на обучението се изчислява на базата на средните разходи на университета плюс някакъв мистичен „коефициент на стойност“. Резултатът: висше образование на стойност луксозен SUV, без гаранция, без сервиз, без резервни части. Само с регистрационен номер – дипломата.
И нека сме ясни: това не е проблемът на студентите от елитните дисциплини. Това е системен крах на достъпността. Когато цената надвиши смисъла, висшето образование престава да бъде обществено благо и се превръща в търговска услуга. И то лоша. Продават ти бъдеще, което не съществува, на цена, която никой не иска да плати – освен ако не се надява на бързо заминаване зад граница.
А какви са цените в Европа?
С какво оправдание се предлага този интелектуален лизинг? Със спуснат отгоре норматив, който позволява таксите за платено обучение да достигнат до 100% от разходите на държавата за издръжка на студент. Без реална проверка за качество. Без връзка с успеваемостта на завършилите. Без интерес към резултата. И най-важното – без никакъв срам.
Докато в Германия висшето образование е безплатно. Докато в Чехия се учи без такси на местен език. Докато дори най-консервативните западни държави предлагат стипендии, стажове и връзки с индустрията – в България се предлага сметка. И нищо повече.
Академичната алчност вече не се прикрива зад термини като „самофинансиране“ или „академична автономия“. Тя е в ръцете на счетоводители, не на преподаватели. Университетите се държат като бизнеси – но без отговорност към клиента. Или към бъдещето.
Разминаване между това, което се учи, и това, което се търси
Ако има нещо по-постоянно от самодоволството на образователната ни система, то е нейната последователност в отглеждането на безполезност. Българските университети, подобно на упорити алхимици от друго време, продължават да произвеждат специалисти в направления, които нито икономиката търси, нито обществото разбира, нито завършилите самите себе си могат да обяснят.
Докато технологичният свят променя лицето си на всеки шест месеца, учебните програми у нас сякаш са заковани за дъската на един и същи факултет от 1974-та. В тях все още се преподава „въведение в нещо“, което отдавна е било изместено от реалността. Кандидатът за работа, завършил „комуникации“ или „бизнес администрация“, се сблъсква с изисквания за умения, които никой не му е показал, и за практики, които никой не му е обяснил. Не е чудно тогава, че работодателите масово се оплакват – 77% от тях заявяват, че не могат да намерят адекватно подготвени кадри. И това не е въпрос на заплати, а на дефицит на реално знание.
Около 40% от завършилите висше образование в България работят на позиции, които не изискват такова. Не защото нямат избор, а защото изборът, който им бе предложен от системата, е бил фалшив. Те са били обучени да „владеят концепции“, не да решават проблеми. Да пишат курсови работи, не да правят проекти. Да рецитират, не да създават. Едно цяло поколение е изгубено в превода между теорията на един отминал академичен език и практиката на съвременния живот.
Това разминаване не е само академичен пропуск – то е национален икономически провал. България има нужда от инженери, от медицински сестри, от IT специалисти, от педагози, от техници – и почти никой от тях не излиза от системата, която се нарича „висше образование“. За сметка на това всяка година се дипломират хиляди в области като „европеистика“, „публична администрация“ и „организация на свободното време“, които най-често водят до едно – безработица или емиграция.
И докато това продължава, университетите ще продължат да бъдат не храмове на знанието, а цехове за дипломи. Без връзка с реалността. Без чувство за отговорност. Без дори елементарно усещане, че младите хора, които прекарват там четири или пет години, имат нужда не от титли, а от умения.
Висшето образование: Формално качество, реална безполезност
Ако съдим по акредитационните доклади, висшето образование в България е в отлично здраве. Почти всички университети минават успешно през Националната агенция за оценяване и акредитация. Оценките – удобно високи. Критериите – обтекаеми. Докладите – дълги, но лишени от реална самокритика. А истината? Тя се крие зад празните коридори, скучните лекции и хроничната липса на адекватна подготовка, която студентите носят със себе си, когато напуснат университета – не като дипломирани специалисти, а като обезверени млади хора без посока.
Образованието на книга изглежда добре. Образованието в живота – не. Програмите в много направления не са обновявани от десетилетия. Все още има факултети, които преподават с учебници от 90-те години, а презентациите се прожектират върху бели чаршафи, метафорично и буквално прикриващи липсата на актуалност. В епоха, в която технологиите се развиват експоненциално, нашите студенти учат остарели теории, а софтуерът, който използват – ако изобщо има такъв – е нерядко пиратски и морално остарял.
Какво ни казва статистиката?
Проучванията го потвърждават: по данни на Евростат, само 52% от младите хора в България между 16 и 19 години притежават базови дигитални умения – едно от най-ниските нива в Европейския съюз, при средно 69%. Според доклада на PISA, почти 42% от българските 15-годишни ученици не успяват да покрият минималното ниво по математика, а 41,5% – по четене. Какво следва след това? Същите тези деца стават студенти – и влизат в университети, които не ги компенсират, а ги фиксират в същата посредственост. (Сред възрастните 16–65 г. в България около 16–17% са на ниво 1 или по-ниско по грамотност и 17–18% – по числова грамотност)
По отношение на интернационализацията – българските университети са маргинални. Участието в програми като „Еразъм+“ е под 5% сред студентите, а обменът на преподаватели с чужбина е на нивото на факсимиле – отбелязва се в отчетите, но е практически невидим. Присъствието на български висши училища в международните академични класации е символично. Софийският университет, най-престижният в страната, е в диапазона 731–740 в класацията на QS за 2026 г. – далеч зад десетки други институции в региона, включително от Румъния, Чехия и Словакия.
Практическата подготовка – сърцевината на всяко съвременно образование – почти не съществува. В инженерните специалности често липсват оборудвани лаборатории. В педагогическите факултети практиките се свеждат до формално посещение на час. Икономическите специалности предлагат изучаване на „мениджмънт“, без да се изисква участие в реална бизнес симулация или стаж. В резултат, фирмите са принудени да създават собствени обучителни програми, за да компенсират празнината, която оставят университетите. Според Националния план за умения 2023–2027 г., над 60% от българските компании инвестират в допълнително обучение на новоназначени млади служители – просто защото образованието не го е свършило.
Бележка: В Икономически университет – Варна има активна програма за предприемачи – UEVA Startup Initiative, която ги поставя в условия на реална бизнес симулация и се минава през практически обучения. Това обаче е частна инициатива на няколко преподаватели, а не е по програма от МОН.
И въпреки този провал, системата продължава да функционира – не защото е полезна, а защото е инерционна. Тя е затворена структура, чиято основна цел е да оправдае съществуването си пред финансиращия орган. Това се постига чрез изкуствено поддържан прием, кухи оценки, симулация на иновации и усвояване на проекти без реално отражение върху съдържанието на обучението.
Да, формално системата на висшето образование работи. Има прием, има дипломи, има администрация. Но няма живот. Няма същност. И най-страшното – няма изход, докато не се признае публично, че „качество“ на хартия не е същото като знание в действие.
Генерационен разрив: професори от миналия век – студенти от бъдещето
В българските университети има един феномен, който не присъства в нито една учебна програма, но се усеща във всеки коридор, в почти всяка аудитория, във всяка сесия: пропастта между преподавателя и студента. Не разлика във възрастта – а в светогледа, в езика, в начина на мислене, в темпото на живот. Сблъсък не между поколения, а между епохи.
Една голяма част от академичния състав в България принадлежи на поколение, формирано преди дигиталната революция, преди интернет, преди глобализацията. За тях лекцията е монолог, учебният процес – репродукция на познание, а студентът – мълчалив получател на мъдрост. Отсреща седи поколение, родено с екран пред очите и скорост в ума, свикнало да търси, да пита, да провокира, да се учи чрез практика, не чрез пасивно слушане. Комуникацията между двете страни често е невъзможна – не защото някой е „лош учител“ или „лош студент“, а защото живеят в различни светове.
Технологиите, които би трябвало да сближат обучението с настоящето, се използват половинчато. Moodle, Zoom, Google Classroom – инструментите са налични, но подходът към тях е механичен, не интегрален. Преподавателят използва платформата, както използва проектор: за да покаже същото съдържание, с което е преподавал преди двадесет години, просто вече в .pdf формат. Виртуалното присъствие не компенсира концептуалната отсъствие във висшето образование.
Студентите са безгласна буква
Студентите от своя страна все по-рядко се включват в дискусии, защото усещат, че въпросите им не се чуват, че критичното мислене не се насърчава, а се тълкува като дързост. Те се адаптират към системата така, както човек се адаптира към студена стая: не чрез протест, а чрез апатия. И тишината в залите не е резултат от дисциплина – тя е резултат от отчуждение.
Това отчуждение има последици. Според проучване на Института за изследване на обществата и знанието при БАН, близо 65% от студентите споделят, че не усещат реална връзка с преподавателите си, а 48% смятат, че учебният процес не съответства на нуждите им като бъдещи професионалисти. Когато половината от участниците в една образователна система не вярват в нейната полезност, това вече не е проблем – това е институционална катастрофа.
Поколенческият разрив не е уникален за България, но тук той не се решава – той се игнорира. Университетите не инвестират сериозно в преподавателско обновление. Младите учени са маргинализирани, административно претоварени, демотивирани. Академичната йерархия работи по модела „издържал на времето“ – не „готов за бъдещето“. Затова лекциите често звучат като ретроспекции, а знанията – като реликви.
Докато този разрив не бъде осъзнат и адресиран чрез политики за обновление, обучение и диалог, университетите ще продължат да бъдат не катализатори на знание, а културни музеи с живи експонати – професори, говорещи за свят, който студентите никога няма да обитават.
Изчерпан модел: твърде много университети, твърде малко смисъл
Във време, в което Европа инвестира в концентрация на ресурси и създаване на силни, конкурентоспособни научни центрове, България продължава да поддържа една илюзия, която отдавна се е превърнала в гротеска: че всяко населено място с повече от два булеварда заслужава университет. И че всяка дисциплина, колкото и абстрактна, трябва да съществува на всяка географска ширина, без значение от нуждите на пазара или качеството на преподаването.
Днес България има 51 висши училища за по-малко от 50 000 зрелостници годишно. Само една трета от тези университети успяват да запълнят капацитета си. Останалите функционират като реликви на академичното разширяване от 90-те години – вегетиращи структури, поддържани изкуствено чрез минимални изисквания за прием, формални специалности и академична инерция.
Системата разполага с общ капацитет от над 419 000 места – почти два и половина пъти повече от реалния брой студенти. Тоест – 58% от образователната инфраструктура буквално бездейства. Университети, в които по-малко от 20 студенти следват една специалност. Катедри, в които има повече преподаватели, отколкото записани студенти. Програми, които се поддържат не поради академична стойност, а заради формалното право на съществуване и запазване на бюджетната линия. Това е не просто неефективност. Това е морална обида към идеята за университет. Нито една страна в ЕС с подобна демография не поддържа толкова раздут и фрагментиран университетски сектор.
Проблемът с висшето образование: Качествен, не само количествен
Проблемът във висшето образование не е само количествен. Той е и качествен. Огромна част от тези университети не предлагат реална научна продукция. Според данни на Scopus и Web of Science, едва 6–7 български университета публикуват научни трудове на ниво, сравнимо с европейските стандарти. Останалите – предимно държат конференции с минимален научен обем, публикуват в „свои“ списания и поддържат привидността на академична активност, без реално участие в глобалния научен дискурс.
Това пряко се отразява и на студентите. Завършилите малки регионални университети често не могат да се конкурират с колегите си от чужбина или дори от столичните институции. Те влизат на пазара на труда със същия документ, но с половин – понякога и с четвърт – от подготовката. Това води до фрустрация, безработица или емиграция. Дипломата остава, но съдържанието ѝ – липсва.
И докато държавата отказва да консолидира сектора – било от страх, било от популизъм – системата се самозадушава. Парите не достигат, защото са разпилени. Качеството не се подобрява, защото липсва критична маса. Авторитетът се руши, защото се споделя между институции, от които само малка част го заслужават.
В една нормална страна университетите са двигател на промяната. В България те са товар – на бюджета, на младите, на бъдещето. И докато тази раздута, архаична и неефективна структура не бъде редуцирана до онова, което реално може да носи знание, ще продължаваме да произвеждаме най-скъпото перо в системата: интелектуална безполезност с академичен печат.
Нека да разгледаме една сравнителна таблица за да видим, колко ВУЗ-а има в страните от ЕС, спрамо броя на населението, таксите и колко ВУЗ са в топ 100 и топ 500 университетите в света.
За да спестя малко усилия, в България на 1 млн души има 7.9 университета, за разлика от средно 3,4 на 1 млн души в ЕС. В 16 от тези държави има по минимум 2 университета в топ 500 и в 5 от тях има поне 1 в топ 100 в света.
Време за демонтаж: алтернативите на настоящия провал
Когато системата на висшето образование не е просто неефективна, а вредна; когато не произвежда знание, а симулация; когато единствената ѝ функция е да поддържа статуквото на чиновници, не на учени – тогава не е време за реформи. Време е за демонтаж.
Българското висше образование няма нужда от козметика. То има нужда от нов архитектурен план. Не за да „се доближи до европейските стандарти“ – това е фраза, изтъркана от конференции и невалидна в реалния свят. А за да престане да бъде тежест върху раменете на поколения, които заслужават шанс за състоятелно бъдеще.
Как изглежда този демонтаж?
Първо – драстично редуциране на броя на университетите. Не чрез административна сеч, а чрез ясен критерий: научна продукция, реализация на завършилите, международно признание и капацитет за създаване на практическо знание. Останалите – да бъдат трансформирани в центрове за професионално обучение или регионални иновационни хъбове с ясно бизнес партньорство.
Второ – въвеждане на нова философия на образованието: ориентирана към умения, а не към титли; към създаване, а не към запаметяване; към реални проблеми, а не към абстрактни лекции. Университетът не е храм – той е лаборатория. Не трябва да възпитава покорни дипломирани, а неудобни мислещи.
Трето – пълна дигитализация на съдържанието и процесите. Онлайн обучението не е враг, а съюзник, стига да бъде въведено не за да икономисва, а за да обогатява. Това предполага нов тип преподаватели – не просто експерти, а фасилитатори, ментори, модератори на знание.
Четвърто – реформа в преподавателския състав. Академичната кариера трябва да стане избор, не бягство от реалната икономика. Тя трябва да изисква доказателства за умения, не само титли. Да дава свобода, но и да изисква отговорност. Без това – ще продължим да отглеждаме говорещи архаизми вместо преподаватели.
И пето – образованието трябва да бъде публично благо, но и да носи лична отговорност. Не може държавата да субсидира посредственост. Безкрайният прием, формалните оценки и гарантираното дипломиране трябва да останат в миналото. Студентът не е клиент – но и не е дете. Той трябва да избира, да рискува, да поема отговорност за собственото си развитие.
Защото в крайна сметка, университетът не е сграда, не е програма, не е административна структура. Той е идея. Идея, че знанието има смисъл. Че критичното мислене е по-важно от послушанието. Че образованието не е услуга, а съпротива срещу невежеството. Днес тази идея е на командно дишане. И ако не я съживим – не със симулация, а със смелост – тя ще умре. А с нея – и всяка надежда, че ще останем не просто европейци по география, а цивилизовани хора по избор.
Истинска промяна – или тържествен крах
Висшето образование в България вече не е нито „висше“, нито „образование“ – а бутафорен декор, зад който ехтят кухи лекции, симулирана наука и търговия с дипломи. Дори най-търпеливите наблюдатели не могат повече да се преструват, че кризата е временна или поправима със „стратегии“ и „инициативи“.
Без радикална трансформация системата ще рухне под тежестта на собствената си претенция и то без капка съжаление от обществото, което вече ѝ е обърнало гръб. Това не е заплаха, а естественият край на една институция, загубила моралното и интелектуалното си право да съществува в този вид.
Време е някой да произнесе истината – не като лозунг, а като присъда. И да действа – не с комитети и програми, а с воля и смелост. Защото който продължи да крепи този рухнал театър, ще бъде съучастник не просто в академично лицемерие, а в национално самоубийство.
