Преди една седмица публикувахме първата част от разговора ни с доц. Григор Сарийски. В него ние си говорихме за енергийната криза, картелите, монопола на “Лукойл” и публичния и частния сектор в страната. Тази седмица публикуваме и втората част, в която говорим за инвестициите в населените места, групировките и еврото.
Желаеш да прочетеш първата част? Посети този линк.
Григор Сарийски е доцент в Института за икономически изследвания на Българската академия на науките (БАН). Защитил е дисертация на тема “Управление на риска при банковото кредитиране на фирмите в България”. Автор е на изследвания и публикации в областите банково дело, публични финанси, икономическа конвергенция.
Концентрацията на бизнеса
-Доц. Сарийски, нека да продължим нашия разговор с частния сектор. Един от проблемите, който наблюдаваме с бизнеса в България е, че той се концентрира основно в няколко икономически центрове на страната – София, Пловдив, Варна и Бургас. Но тук идва въпросът с огромното пренаселване на София точно поради тази причина. В този случай, няма ли да бъде добре да се направи икономическа децентрализация на страната, за да може райони като Враца, в която заплатата е много по-ниска от тази в големите градове, да се конкурират с тях със средства като по-ниски данъци и т.н.?
-Превръщането на големите икономически центрове в своеобразни концентрационни лагери е закономерна последица от тоталното отсъствие на политика в тази област. Не може да получите различен резултат, при положение че икономически стимули за задържане на жителите на малките населени места на практика липсват, а публичните финанси се централизират във все по-голяма степен. В края на 2021 г. средният дял на собствените приходи в общинските бюджети е едва 31,62 %. Останалата част се покрива за сметка на трансфери от ЦДБ и то при липса на ясно зададени критерии. Това естествено води до засилване на ролята на субективния фактор при определяне на размера на тези трансфери и съответно до разделянето на общините на „свои“ и „чужди“. По този начин населението и бизнесът по места в крайна сметка биват превърнати в своеобразни заложници на стремежа за прокарване на тесни партийни интереси.
Силното ограничаване на възможностите за провеждане на местни инициативи и пълната абдикация на централната власт от нейните присъщи функции в крайна сметка доведе до създаването на един порочен кръг, в който условията за живот и стопанска дейност извън големите градове постепенно деградират и това води до формиране на интензивни потоци от инвестиции и човешки капитал към т. нар. бизнес-центрове. Така стопанският оборот се преразпределя в полза на последните за сметка на намаляване на стопанския обороти (и съответно на приходите от данъци) в малките населени места, което от своя страна предизвиква хроничен недостиг в местните бюджети и блокира всяка възможност да се провежда някаква целенасочена политика за местното развитие.
Проблемът е, че дългите години на препускане в този порочен кръг, доведоха до изпадането на малките общини в своеобразна кома. Сега приходите на бизнеса (доколкото го има), както и доходите на малкото останало местно население не са в състояние да генерират достатъчни потоци към общинските каси, които от своя страна да им позволят да изпълняват присъщите си функции. Издръжката на общините се съкращава и всички признаци за живот – от поддържането на местната инфраструктура до културната и образователна дейност – постепенно угасват. Много общини са в режим на командно дишане, а в такова състояние всяка необмислена стъпка към децентрализация ще доведе до тяхната преждевременна кончина.
В този смисъл преди да се предприемат каквито и да е действия, насочени към изключване на част от централното финансиране и към засилване на ролята на приходите от местни източници, е необходимо да се премине през няколко подготвителни етапа. На първо място е необходимо да се преструктурира данъчната система, така че общините да имат възможност да предоставят (в достатъчен размер) собствени фискални стимули като например данъчни ваканции, облекчено третиране за определени сектори и пр. Новата структура следва да зададе ясни дефиниции на т. нар. икономически интерес, тъй като в противен случай фирмите ще се регистрират само формално в населените места, които им предоставят привилегии, а цялата си дейност ще развиват както досега. Често използван подход за избягване на порочните практики е поставянето на тавани за ползване на местните стимули, пропорционално на дела на реализирания оборот или заетите в предприятието в съответната община. Успоредно с това следва да се определят обективни критерии (брой предприятия, гъстота на населението, дял на трудоспособните и пр.) за способността на населените места да се издържат от собствени приходи и да се структурира фонд за диференцирано подпомагане до покриването на тези критерии.
На следващия етап е необходимо да се разбият местните феодални структури. Работодателите в повечето малки населени места се броят на пръсти и това създава условие за сключване на неформални споразумения между тях, които успоредно с другите цели са насочени и към ограничаване на възнагражденията на заетите в тях.
Начините за преустановяването на тази практика са много – като започнете от въвеждането на диференцирани прагове на минималната работна заплата (по региони и сектори) и стигнете до установяването на регресивни скали в системите за стимули на бизнеса, така че с увеличаването на мащаба си, едно предприятие да получава по-малко относително подпомагане. Третият етап предполага обособяването на регионите в тежко състояние и изграждането на система от държавни стимули за насочване на инвестиции (в приоритетни сектори) към тях. В момента стимулите са контрапродуктивни и подпомагането на ощетените региони е по-скоро изключение. В заключение може да се обобщи, че процесът който наблюдаваме е все още обратим (поне за някои от обезлюдените региони). Въпросът е дали някое от следващите правителства ще бъде склонно да пожертва част от лостовете за политически контрол в името на тяхното оцеляване.
Доц. Григор Сарийски и мнението му за групировките в бизнеса
–Политиците винаги се обвиняват, че са „мафия“, но всички задължително защитават тезата, че има „закони“, както и идеята, че „времената от 90-те“ вече са в миналото. Но някак си реалността не се оказва така. По време на всяко едно управление наблюдаваме рекет, заемите от ББР достигат до определени лица, които накрая се оказват бивши до управляващите, а по всичкото си личи, че светът на ъндърграунда е все още активен, както и групировките на СИК, ТИМ, Мултигруп и т.н. Изобщо можем ли да направим един адекватен икономически и политически анализ на настоящата ситуация, когато изключваме тези фактори и си затваряме очите за тях?
-За да кажете че сте оставили един период в миналото, трябва да може да отговорите на три прости въпроса, а именно: кой е виновен; каква отговорност е понесъл и какво е направено, за да се предотврати повтарянето на същия сценарий. Виждаме, че всяко следващо управление (без значение от кой край на политическия спектър идва) упорито избягва да дава смислен отговор на тези въпроси и това може да означава само едно, а именно, че всяко набедено за „ново“ управление има топла връзка с корените на проблема и именно поради тази причина избягва да предприеме ефективни действия за неговото разрешаване.
Така политическият процес се свежда до най-обикновено заместване на „техните хора“ с „наши хора“ (а в някои случаи дори и това може да се избегне, стига да се предоставят достатъчно надеждни гаранции за лоялност към новото управление). Начинът, по който функционира този порочен съюз между политическата и икономическата върхушка остава непроменен на практика още от началото на прехода насам.
Това обаче не пречи на всеки следващ кандидат за мястото на „Дондуков“ да облъчва избирателите с приказки за смяна на модела… и да печели. Така например тройната коалиция дойде на власт с обещания за справяне с престъпността. Борисов пък спечели гласовете на хората с прословутата си кауза „да извадим ДПС от властта“, а тези, които го смениха взеха на въоръжение „чегъртането на модела ГЕРБ“. Само че моделът, или по-точно порочната връзка между администрацията и обръчите от свързани фирми остана без промяна. Смениха се само изпълнителите на някои сервизни функции по неговата поддръжка, а избирателите потънаха в обичайната летаргия, очаквайки следващия претендент за ролята на спасител.
Разбира се, през тези три десетилетия България извървя дълъг път и симбиозата между частните интереси и държавната администрация вече изглежда по-различно (без това да доведе до промяна на нейната същност). През 90-те години беше достатъчно например да прокарате закон, с който освобождавате студентските фондации от мита и такси, а после да ги оставите да внасят цигари, алкохол и други акцизни стоки в огромни количества без хазната да може да помирише и стотинка от тези пари. Сега начинът да заобикаляте хазната е малко по-сложен, но при всички случаи прилагането му е невъзможно без съответната политическа протекция. Благодарение на този модел (приписван на ГЕРБ, но всъщност установен далеч по-рано) в България е изградена една сложна плетеница от вътрешни и външни интереси, които в общи линии блокират всеки опит за създаване и развиване на някакъв сериозен бизнес. Бизнес, който да произвежда високо-технологични стоки и да осигурява добре платени работни места.
Вземете например последния скандал с доставките на газ. Информацията за комисионните, които са надплатени за последните доставки обясняват изцяло твърдата решимост на правителството „да се откаже от Газпром“. Цената на това безумие тепърва ще се плаща от българските граждани, а облагите (както обикновено) ще потънат дълбоките в джобовете на един малък кръжец „борци за демокрация“. Излизането от това състояние не е невъзможно и бих казал, че не изисква особено сложни анализи. Облагите от всички гешефти на прехода са разпределени между един ограничен кръг лица, които са добре известни на службите. Въпросът е тяхното управление да бъде поверено на човек с достатъчно кураж и умения, който да използва тази информация за благото на обществото.
Влизането в Еврозоната
–Нека да си поговорим за еврото. Очевидно по-големите политически сили са решили, че ще вървим към еврозоната. Достигнали ли сме до етап, в който да можем да се доверим на политиците ни да премахнат борда и лимита върху заемите, който той налага?
-Българите винаги са усещали, че прибързаното влизане в Еврозоната няма да донесе нищо друго освен негативи и поради тази причина България е една от страните с най-висок дял на негативно настроените към този курс. Нещо повече, според резултатите от последното допитване на Евробарометър само за година делът на противниците се увеличава с около 1/5 и според мен този скептицизъм е напълно оправдан.
От една страна влизането във валутния съюз означава улеснен достъп до кредити, за които можем само да гадаем как и в чия полза ще бъдат използвани, но знаем със сигурност, че ще се изплащат от джобовете на поколения българи. Ако направите кратък преглед на щетите, които нанесе последната управляваща коалиция, лесно можете да получите отговор на въпроса дали сме достигнали политическата зрелост, при която да разчитаме на прозрачно и отговорно отношение към държавните финанси.
Според мен, ако се присъединим към ЕЗ при сегашното равнище на политическа култура (и зрялост), то най-вероятният сценарий за България е затъването в дългове, като проблемът е, че веднъж започнал този процес не може да бъде спрян. Достатъчно е да погледнем случилото се с Гърция, чиито публичен дълг при влизане в еврозоната е около 100%, а по време на престоя в „клуба на богатите“ въпросното съотношение се увеличава двукратно. Интензивното нарастване на задлъжнялостта е закономерна последица от т. нар. лесни пари.
Частните кредитори отпускат такива кредити с ясното съзнание, че няма да бъдат върнати по нормалния начин. Независимо от това, те разчитат, че ще бъдат удовлетворени за сметка на специално структурираните (на следващ етап) спасителни фондове, които ще покрият вземанията си за сметка на програми за остеритет и на експроприация на активи. Този въпрос често се неглижира и на преден план се изтъква, че ЕЦБ и европейските рейтинги са помогнали за „спасяването“ (например на Гърция), като извън фокуса на подобни анализи остава първо, че Гърция все още не може да се определи като спасена (доколкото в момента съотношението между нейния дълг и БВП е по-високо, отколкото преди началото на спасителните действия) и второ, че ако тази страната не беше приела еврото, тя нямаше да задлъжнее толкова. Високите лихви и по-ниският рейтинг щяха автоматично да спрат процеса още в зародиш.
Ще спаси ли положението вдигането на лихвите?
–Предвид факта, че ЕЦБ закъсня с вдигането на лихвите, изобщо може ли Еврозоната да бъде спасена и предвид настоящата ситуация, в която хората избраха инстинктивно да заложат на световната резервна валута след конфликта на Изток, възможно ли е още един такъв между Тайван и Китай да разпали още повече цената на долара и еврото, поради увеличаващата се инфлация и същевременно с увеличаването на търсенето и използването на долара, европейската валута да попадне в ситуация, в която доларът да бъде много по-скъп от нея?
Що се отнася до политиката на ЕЦБ, не съм сигурен, че думата „закъсня“ е съвсем уместна. Можете да кажете, че закъснявате, ако изпуснете влака за морето и се наложи да купите билет за следващия. Ако пред прозореца ви започне да прехвърча сняг, а вие още не сте приключили с избора на бански костюм, значи като минимум трябва да използвате друг израз. Проблемът е по-сериозен отколкото изглежда на пръв поглед, тъй като задържането на нулеви основни лихви за икономиката има същия ефект както състоянието на безтегловност върху живите организми. Когато пребивавате твърде дълго в такива условия, в организма настъпват известни промени и не можете да се върнете в обичайната си среда с нормална гравитация без да преминете през съответното адаптиране. Колкото по-дълго време живеете в условия на слаба гравитация, толкова повече атрофират мускулите и костната структура, а това изисква по-дълго време за да се възстановите до състояние, в което да издържане на нормално натоварване.
На този фон е много вероятно да станем свидетели на следващ цикъл на количествени улеснения на ЕЦБ, който ще започне още преди да е завършен цикълът на затягане. Това ще доведе до пълна загуба на контрол върху курса на единната валута и ако конфликтът ескалира, при положение че ЕЦБ не може да отговори с вдигане на лихвите (така че да съкрати лихвения диференциал и да съживи интереса на инвеститорите към еврото) можем да очакваме само неговата по-нататъшна обезценка.
Доц. Григор Сарийски за новия икономически хегемон
–Последният ми въпрос е как вие виждате бъдещата политическа система в България и Европа и ще навлезем ли в ерата, в която да има едно огромно икономическо разделение между няколко борци за икономическия трон, сред които да са САЩ и Европа, Китай и Русия, както и богатите страни на Югa?
Разделението е неизбежно. В момента сме свидетели на изграждането на разделителни линии в различни направления. Създават се нови икономически, финансови, военни и пр. съюзи. Разкъсват се стари взаимовръзки и на тяхно място се създават нови, с далеч по-малък обхват. От едната страна на този процес е досегашният хегемон – САЩ, който губейки все по-голяма част от досегашните си лостове за влияние започва да изпада в дълбока икономическа и социална криза, а от другата страна е Китай, който дълго време беше спряган за фаворит (не толкова за позицията на хегемон, колкото за някаква пълноценна алтернатива на западния модел на развитие), но все още няма потенциала да заеме отреденото му място и така да доведе до построяването на многополярен свят.
Проблемът е, че както старият хегемон, така и претендентът имат твърде много вътрешни противоречия, които ще опитат да изнесат навън и съответно да разрешат за сметка на останалите, които не участват в надпреварата. Това ще определя и политическите режими (не бих ги нарекъл „системи“, доколкото същинската организация е пренесена на наднационално ниво) в страните, които не са достигнали политическата зрелост, която да отговори на новите предизвикателства. България няма да прави изключение.
One thought on “Доц. Григор Сарийски – инвестиции, групировки и евро”