Григор Сарийски е доцент в Института за икономически изследвания на Българската академия на науките (БАН). Защитил е дисертация на тема “Управление на риска при банковото кредитиране на фирмите в България”. Автор е на изследвания и публикации в областите банково дело, публични финанси, икономическа конвергенция.
Поради настоящите икономически трусове и двуполюсното мнение на икономисти по множество засягищи икономиката теми, от Wealth Bulgaria се обърнахме с въпроси към доц. Сарийски за енергийната криза, свободния пазар и бизнеса в България.
-Доц. Сарийски, благодарим Ви, че се съгласихте да открием уебсайта с ваше интервю. За нас е удоволствие. Нека да започнем с настоящата ситуация в страната, а по-точно – тази с Газпром. На този етап е ясно, че нямаме диверсификация и няма никаква конкуренция при това откъде купуваме горива. В политическия ни елит наблюдаваме две крайности – едните искат напълно да изгоним Газпром, а другите – да остане само той. Не е ли по-добре вместо да изключваме Газпром да разбием този монопол без да го заместваме с друг, а да вкараме още играчи на пазара, които да се конкурират помежду си и да ни предоставят възможно най-евтиния газ, поради чисто пазарния принцип?
-Включването на нови играчи на пазара почива на здрава икономическа логика и страните, които искат да засилят своите позиции в качеството на купувачи се стремят да осигурят присъствието на различни доставчици, което от своя страна им позволява да договорят по-добри условия на доставка. Така например Китай внася природен газ от Австралия, Туркменистан, Катар, Малайзия, Индонезия, САЩ и т. н.
Разбира се, в този списък присъства Русия, но вносът от там заема около 1/10 от общия обем на вноса на газ в Китай. Протичащите тектонични размествания в геополитически план и преориентирането на основните играчи на този пазар ще доведе до значително нарастване на вноса на руски газ в най-многолюдната азиатска страна. В момента се изгражда съответната инфраструктура, като паралелно на тръбопровода „силата на Сибир“ се реализират още два подобни проекта, а доставките по съществуващия тръбопровод за първото полугодие са увеличени с почти 2/3 спрямо същия период на миналата година. В същото време връзките с останалите доставчици са запазени и това позволява постигане на добри цени за китайската страна.
Доскоро България имаше шанса да се постави в подобна позиция, но големите проекти, които трябваше да се реализират за тази цел, като например „Южен поток“, „Набуко-Запад“, „Бургас-Александруполис” бяха провалени. Сега политиката у нас е подчинена на съвсем други принципи и под лозунга за диверсификация се извършва най-просто пренасочване на руските доставчици през посредници, които използват същия източник на синьо гориво. Не осигуряване на реални алтернативи.
Що се отнася до театъра, който се представя на широката публика като „борба на елитите“, бих казал че той преследва три основни цели и може би най-важната е да убеди „началниците“, че в България има проблем с руското влияние. За целта се вадят списъци със заподозрени в шпионска дейност, сътрудници на руската агентура и др., които са набедени, че могат да упражняват тотален контрол върху процесите у нас, ако някой от радетелите за демокрация сбърка да се разсее за малко. Това дава на замесените усещането за някаква своеобразна ценност.
Втората цел, разбира се, е да се демонстрира лоялност. Средствата за нейното постигане включват гонене на дипломати, инициативи „срещу дезинформацията“, громене на опитите за обективна оценка на ситуацията и пр. Неучастващите в управлението имат сравнително скромни възможности, но както виждаме те правят всичко по силите си да дадат заявка, че ще се справят по-добре, стига да им се даде да вземат властта.
Третата цел на сблъсъка между елитите е да се изгради някаква форма на идеологическо противопоставяне, с която да се маскират икономическите мотиви за действията на изпълнителната власт или с други думи битката не се води „за“ и „против“ руския газ, а само за преминаването на доставките през посредник, който да получава съответната комисионна. По думите на един от признатите авторитети в тази област: „Може да се окаже, че Булгаргаз е закупил отново руски газ, но с посредник, който ни препродава с 20 евро по-скъпо“.
Проблемите, които поражда следването на тази линия на поведение могат да се разграничат на няколко слоя, като въпросът за това кой ще прибере комисионната и дали няма да се наложи да платим два пъти за едно и също гориво (по силата на сега действащия договор с Газпром, който е сключен при условията „ползваш или плащаш“) е само видимата част на айсберга. Далеч по-сериозният проблем е, че тези действия ще доведат до влошаване на сигурността на доставките и разбира се – до трайно по-висока цена на синьото гориво.
Обогатяването на микса с ВПГ предполага начисляването на допълнителни разходи за втечняване, транспорт и регазификация, както и множество допълнителни разходи с осигуряването на точка за доставка. Виждаме, че досегашната диверсификация довежда българските потребители на природен газ до състояние на несигурност по отношение на наличието и цената на синьото гориво дори в краткосрочен план. Създаването на такава среда ще доведе до ограничаване и дори до изтегляне на инвестициите в някои от по-енергоемките местни производства и съответно до блокирането на цели сегменти от веригата за създаване на добавена стойност. На този фон трудно може да се очаква нещо по-различно от ограничаване на местната продукция и увеличение на заместващия внос. Проблемът е, че така българската икономика няма да може да компенсира увеличения внос по друг начин, освен с кредити.
–Като споменахме горивата, да поговорим и за петролния картел покрай Лукойл. Вярно е, че има пазарно увеличение на цената на фосилните горива, но се наблюдава и нещо съвсем странно. За много икономисти обявената цена при дизела и бензина беше доста над тази на пазара, а по данни от Fuelo, можем да видим и нещо друго – забелязва се как рязкото покачване на цените на горивата започва в месеца на последната предизборна кампания, след това, в периода на гласуване на вота на недоверие на настоящето правителство, цените остават бетон, а след това започва и спадът. Тук петролният картел има ли някакъв пръст или е просто чисто съвпадение?
-Проблемът с господстващото положение на тази компания е известен отдавна. Факт е, че тя държи почти пълен контрол върху данъчните складове за внос на горива и използва некоректни практики като например трансферно ценообразуване, с които ощетява както крайните потребители, така и хазната. Фактите са добре известни както на изпълнителната власт, така и на ресорните комисии в Парламента, но досега не се предприемат ефективни действия, чрез които да се преодолее това изкривяване на пазара. Беше унищожено в зародиш едно от малкото смислени начинания в тази посока, а именно Държавната петролна компания, чието предназначение беше да направи възможно навлизането на нови играчи в продажбите на дребно и така да се достигне до установяването на конкурентна среда, която да наклони везните в полза на крайните потребители.
Странното е, че тази инициатива беше прекратена от партията, която (поне на думи) най-активно се бори срещу злоупотребата с господстващо положение. По време на краткия престой във властта действията на представителите на изпълнителната власт от тази партия бяха насочени към дребните производители и търговци, които на практика нямат особено влияние върху условията на пазара. Срещу големите компании (в това число и Лукойл) не беше предприето нищо, освен ако не броим приказките за борба със спекулата.
Що се отнася до динамиката на цените на горивата, не съм убеден, че може да се търси толкова пряка връзка с политическия цикъл у нас, тъй като цените на бензина започнаха да се увеличават в края на есента, когато цената на петрола на борсите скочи над 70 долара за барел. Пикът на борсовите котировки беше достигнат в началото на юни при малко над 120 долара и съответно само месец по-късно видяхме и достигането на пик в цените (около 3.40 лв. за литър А95) за крайния потребител. С други думи, изменението на цените, за което говорим може да се обясни с всичко друго, но не и с опит да се дискредитира скоропостижно отишлото си правителство на Петков. От една страна, защото то не правеше нищо, с което да притеснява споменатата компания (и вероятно ръководството не би имало нищо против изкарването на един пълен мандат за този кабинет), а от друга страна, защото е излишно да дискредитирате едно правителство, което чудесно се справя с тази задача и без чужда помощ.
–Докато сме все още на темата за горивата, нека да поговорим как отстъпката (която за мен не е никаква държавна отстъпка, все пак идва от данъците ни), се отрази на малките бензиностанции. Странното при тази „отстъпка“ беше, че тази така наречена „държавна помощ“ ще бъде изплатена след няколко месеца, което поставя най-малките бензиностанции в безизходица и така тяхното гориво, което по принцип варира между 20 и 10 стотинки по-евтино от това на големите бензиностанции, ще се окаже по-скъпо. Това не беше ли просто една лобистка политика, която да заличи малкия бизнес в този сектор?
-Разбира се, така наречената отстъпка представлява просто местене на пари от единия джоб в другия, т. е. в конкретния случай от джоба на обикновения данъкоплатец към джобовете на онези, които ползват колите си по-често или притежават по-мощни машини. Ако сравните консумацията на бензин за едно домакинство с ниски доходи (около 36 лв. месечно) с тази на по-заможните домакинства (чиито месечни разходи за бензин са над 800 лв.) излиза, че през въпросните отстъпки хазната субсидира по-заможните българи с близо 23 пъти повече пари, отколкото крайно нуждаещите се.
В случая изобщо не можем да говорим за социална политика. Смятам, че основната цел на тази програма, както и на всички останали, набедени за антиинфлационни мерки, заложени в последната актуализация на бюджета, беше да се тушира социалното напрежение, което неминуемо би възникнало, ако в някой от текстовете се беше прокраднала идеята за дискреция.
Затормозяването на малкия бизнес е по-скоро страничен, но и напълно закономерен ефект, тъй като по дефиниция паричните потоци вървят най-бързо и безпрепятствено към едрия бизнес. По-дребните предприемачи се сблъскват с всякакви административни пречки, които да ги обезкуражат и в крайна сметка да ги извадят от бизнеса, като така (волно или неволно) се достига до отварянето на повече пазарно пространство за едрия бизнес. Вече видяхме как работи този модел при разпределението на помощите по схемата 60/40, видяхме го при енергийните помощи и няма причина да очакваме нещо по-различно в настоящата ситуация – при компенсирането на бензиностанциите.
–В наши дни наблюдаваме огромен сблъсък между политиците, но изглежда, че всички в края на деня се опитват да си измият ръцете с бизнеса и свободния пазар, обръщайки се срещу второто и обвинявайки големите компании. Но всъщност, последните не играят ли точно с определени лобита и техни си политици, пречейки на какъвто и да е свободен пазар, като чрез властта, която имат върху лица от законодателната и изпълнителната власт прокарват свои политики, с които да сринат конкуренцията си? Това изобщо свободен пазар ли е или едно извращение на модел на планова икономика?
-Не бих казал, че в България са създавани условия за изграждане на свободен пазар, дори напротив. Ограничаването на свободното функциониране на пазарните механизми може да се види на всички нива, като на първо място това са ограниченията налагани от Брюксел под различна форма, като например квотното разпределение за производство и износ, установяването на тенденциозни стандарти (които са продукт на крупни лобистки структури и като цяло облагодетелстват големите компании в ядрото на съюза) и пр. Достатъчно е да си припомним така нареченият „пакет Макрон“, който под благовидния предлог за осигуряване на по-добри условия за труд на работещите в транспортния сектор всъщност просто отряза достъпа на транспортните компании от периферията на ЕС до голяма част от по-платежоспособните западни пазари.
На местна почва изкривяванията на свободния пазар, поне доскоро, се свеждаха до изграждането на твърде тесни контакти между администрацията и един тесен кръжец от местния бизнес. За близостта на тези контакти може да се съди по резултатите от редовното допитване на БСК и по-конкретно по огромния дял на предприемачите, които твърдят, че са ставали свидетели на нагласени конкурси за обществени поръчки.
Може да се каже, че скоропостижно приключилото правителство на Петков просто издигна тези отношения на друго ниво. Българското общество успя да стане свидетел на първия в най-новата история случай, в който премиерът на една европейска страна осъществява контакта между голяма чужда компания и потенциалните местни купувачи на техните продукти. В този смисъл не може да се каже, че прокарването на частни интереси беше ограничено. По-скоро имаше известно пренасочване и старите контакти между местната администрация и приближените представители на едрия бизнес бяха частично заместени с такива, с външни компании.
По всяка вероятност измиването на ръцете е нещо, което тепърва ще наблюдаваме, тъй като от една страна честата смяна на правителствата им дава възможност да товарят всички грехове върху гърбовете на онези, които вече са си отишли (Борисов към Орешарски, Петков към Борисов и т. н.). От друга страна кризата, в която предстои да навлезем, ще предостави една доста благодатна среда за оправдание. Във всеки случай при идването на първия кабинет на Борисов всяко изказване на премиера започваше и завършваше с “най-тежката икономическа криза“. Няма причина да очакваме, че при тази, която сега се задава, монологът ще бъде променен.
–И като заговорихме за малкия и среден бизнес – наясно сме, че големите корпорации, поне на този етап, няма как да обхванат цялата работна ръка, особено на нашата територия. Малкият и среден бизнес пострадаха покрай пандемията, докато държавната администрация работеше. На този етап е ясно, че ¼ от заетите лица се намират в публичния сектор и едва ¾ в частния, като към вторите не сме прибавили бизнесите, които работят с публични средства. Имаме и статистика, която показва, че има близо милион млади граждани, които не работят, нито учат. Още по-притеснителната тенденция е, че студентите се насочват основно към кариера в публичния сектор. Това надуване на държавния балон и топене на частния сектор няма ли да вкара страната ни в една още по-тежка икономическа ситуация?
Проблемът с раздуването на държавната администрация не е специфичен само за България. Той съществува навсякъде и стремежът на все по-голяма част от завършващите да се реализират именно в тази сфера е закономерно последствие от ниските изисквания към държавния апарат. Ако заемете позиция в частния сектор, ще трябва постоянно да доказвате своите способности и квалификация, като изпълнявате определени количествени цели (таргети за реализация, производствени норми и така нататък).
В публичния сектор това отсъства и всичко, което е необходимо, за да направите кариера, е наличието на определени социални умения и известна (да го наречем) гъвкавост. Подходите за справяне с този проблем са добре известни, но както виждаме у нас те не се прилагат и това е основната причина за засиления интерес към тази сфера. Раздуването на т. нар. непродуктивен сектор е характерно за всяка умираща система, без значение дали става въпрос за цяла държава или за отделна корпоративна структура. Обръщането на процеса не е невъзможно по принцип, но изисква воля и кураж каквито отдавна не сме виждали в обитателите на „Дондуков“.
